СОУ ''Константин Величков'' - гр.Пловдив - UNREGISTERED VERSION

Отиване към съдържанието

Главно меню

Патрон на училището

История

Константин Величков е роден в Татар Пазарджик през 1855 година в занаятчийско семейство. Баща му Величко Петков-Кюркчията, е бил един от видните градски първенци, майка му Мариола хаджи Стоянова е членувала в настоятелството на местното ученолюбиво дружество като касиер. Образование получава в класното училище в родния си град и във Френския султански лицей „Галатасарай“ вЦариград (1868-1874). След това е учител по български и френски език, история и география в Татар Пазарджик (1874–1876), председател е на читалище „Виделина“ в града. Той е член на революционния комитет и участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 година. Арестуван и осъден на смърт, той е освободен след намесата на европейската комисия, разследваща насилието при потушаване на въстанието. Известно време е писар в Българската екзархия в Цариград (1876–1877).
По време на Руско-турската война от 1877-1878 година Константин Величков сътрудничи като преводач на руските войски. След войната се завръща в Татар Пазарджик, където е председател на Окръжния административен съд (1879-1880). От 1879 до 1885 година е народен представител в Областното събрание на Източна Румелия от Народната партия. През 1880-1881 година учи право в Париж, но не се дипломира. През 1884-1885 година е директор на народното просвещение. От 1884 година е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
След Съединението през 1885 година Константин Величков се премества в София. Организаторите на проруския преврат през 1886 година го назначават за министър на народното просвещение, но той отказва да заеме поста. Следващите години, свързани с преследвания на проруски политици, той прекарва в чужбина. От 1887 до 1889 година живее във Флоренция, където учи живопис. След това е учител по френски език и всеобща литература в Българската гимназия в Солун (1890–1891) и отново служител на Екзархията в Цариград (1891–1894).
Христо Силянов пише за преподаването му в Солун:
„ Безъ да е македонски революционеръ, К. Величковъ допринесе най-много за революционизиране на учащата се македонска младежь въ Солунъ.  “
След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 година Константин Величков се връща в България и става един от водачите на Народната партия. Той е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията във второто правителство на Константин Стоилов (1894). В третия кабинет на Стоилов е министър на народното просвещение (1894-1897) и министър на търговията и земеделието (1897-1898). През 1898 година напуска правителството и се присъединява към Прогресивнолибералната партия. През 1902-1904 година е дипломатически представител в Белград.
През 1907 година Константин Величков заминава за Франция и на 16 ноември (3 ноември стар стил) същата година умира в Гренобъл.[2] През 1909 година останките му са пренесени и погребани в София.

Творчеството на Константин Величков е създавано в редките затишия между отговорни политически ангажименти, които е поемал, поради което то не е обемисто; много от книгите му са отпечатани след смъртта на автора. Личност с европейска ерудираност, Величков е по възрожденски неуморен ентусиаст в работата си за издигане на културното равнище на своите съотечественици. Драмите, които пише и превежда, а някои и сам поставя, имат за цел да повдигнат нивото на българския театър. Поезията на Величков и главно "Цариградски сонети" се отличава с овладян лиризъм в изразяване на преживяванията, с доминиращ носталгичен тон в стиховете, посветени на отечеството; дори интимната му лирика е омекотена от благородната идея за извисяване и усъвършенствуване на човешката личност. Този мотив е характерен и за жизнерадостните му стихотворения за деца. Без да има особени постижения в драматургичните си произведения, Величков обогатява художествено поетичен български език благодарение най-вече на преводите си. Стилистиката на "В тьмница" е синтез от умело преплитане на реалистично изображение на фактите с емоционално въздействащ лиризъм, което я отличава от познатите дотогава мемоарно-епически произведения за Априлското въстание. Величков е автор още и на "Възпоминания и впечатления от Цариград", "Първата ми среща с Бенковски", "Игнатиев и Бенковски" и др. спомени. Повестите и разказите на Величков също имат свое място в българската литература. Макар и да носят белези на сантиментализъм, те привнасят нови моменти с проблематиката си и дават насоки за развитието на българската белетристика. "Писма от Рим" е изключителна не само за времето на появата си книга. Тя и днес изумява с богатата културна ерудиция на автора, която определя познавателната й стойност, с вдъхновения тон, издигащ я сред постиженията на българската есеистика. Културните студии и портрети на Величков се характеризират с ерудираност и литературноестетическа взискателност към авторите, за които пише. В рецензиите си за някои по-млади творци Величков е повече благосклонен, воден от стремежа да поощри новопоявяващите се имена.

 
Назад към съдържанието | Назад към главното меню